Решение на ВАС от 24.03.2010 год

[pravotoenedostuzno]

Ще бъда благодарен ако од някой от присъстващите активно във форума юристи ме упъти и убеди в исправността на дејствието на ЧСИ по отношение на издействаната мярка при органите на МВР по специялно от по "старите" по присъствие: vassilev, poli_g, melly, palimsest и други.
Tъзи молба упътена към по "старите" присъстващи юристи на 05.04.2010 год. беше поредното мое участие в двогодишното ми присъствие в подфорума "Испълнително производство". И като някоя Божия промисъл само няколко дни преди Воскресение господне ВАС донесе решение с което бяха прекратени нелепостите произтичащи от чл.75.т.6 ЗБДС. Аз само не знам какво образование трябва да имат юристите да биха в ролята на адвокати,съдии, законо и норми саздатели могли да упражняват нормална логика. Понеже било кой да е длъжник ако не е в състояние да върне или обезпечи връщането, с налагането на мярката по член 75.т.6 от ЗБДС не вярвам че ще намери парите туктам.А ако самият кредитор не си е опекъл "хляба" относно взел обезпечение за дадения кредит незнам каква му е логиката да "арестува" длъжника и да му пречи да заработи и върне дължимата сума.
Сега само искам да попитам отново юристите които присъстват тук в подфорума какво мислят по въпроса с претърпените загуби и от длъжника и от кредиторите,оставайки да ги ЧСИ баламосва със задържане на паспорти и лични документи.
Предварително благодаря

[hidden]

Решението на ВАС има действие само по отношение на страните по делото, а не по отношение на всички правни субекти в страната. За да има действие по отношение на всички държавни органи в страната, следва да бъде издадено тълкувателно решение или постановление на ВАС по въпроса (чл. 130, ал. 2 ЗСВ).

[Гост.]

[b]......ВАС донесе решение с което бяха прекратени нелепостите произтичащи от чл.75.т.6 ЗБДС. .......

Бихте ли споделили номера на това решение? Така щото ПАМ може да е отменена по ред причини...

Добре, че е google, че в сайта на ВАС не се получават нещата...
Пускам решението, макар да съм наясно, че ще се ползва предимно от хъм... длъжници.

РЕШЕНИЕ

№ 3909
София, 03/24/2010

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният административен съд на Република България - Седмо отделение, в съдебно заседание на четиринадесети декември две хиляди и девета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИАНА ДОБРЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЮЛИЯ КОВАЧЕВА
СОНЯ ЯНКУЛОВА
при секретар Маринела Цветанова
и с участието
на прокурора Елена Енчева
изслуша докладваното
от председателя ДИАНА ДОБРЕВА
по адм. дело № 13704/2009. Document Link Icon


Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на директора на Столична дирекция на вътрешните работи, гр. София, срещу решение № 34 от 11.08.2009 г. по адм. дело № 4288/2008 г. на Административен съд – София град, в частта, с която е отменена заповед № 7859/05.06.2008 г. на директора на Столична дирекция „Полиция” за наложена на Николай Георгиев Паунов принудителна административна мярка „забрана за напускане на страната” по отношение държавите-членки на Европейския съюз.
Решението в частта, с която е отхвърлена жалбата на Николай Георгиев Паунов срещу цитираната заповед в останалата й част, не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК.
Ответникът – Николай Георгиев Паунов, представляван от адвокат Стефан Петков, моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е основателна.
Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законоустановения 14-дневен срок и от надлежна страна.
Като разгледа касационната жалба на посоченото в нея основание и извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, съдът счете касационната жалба за неоснователна по същество по следните съображения:
За да постанови обжалваното решение, административният съд е приел от фактическа страна, че жалбоподателят Николай Паунов е длъжник в размер над 5 000 лева по изпълнително дело към българско физическо лице, личното му имущество не покрива задълженията му и същият не е представил надлежно обезпечение, поради което по искане на частен съдебен изпълнител директорът на Столична дирекция „Полиция” е наложил обжалваната пред съда принудителна административна мярка на основание чл. 76, т. 3 от Закона за българските документи за самоличност (ЗБДС, ред. ДВ, бр. 43 от 2005 г., преди със ЗИДЗБДС, обн. ДВ, бр. 82 от 2009 г., да бъде отменена разпоредбата и да бъде създадена нова алинея 6 на чл. 75 от закона с аналогичен текст, както и заглавието на закона да бъде изменено на „Закон за българските лични документи”). Счел е, че е налице съдебно установено вземане по смисъла на цитираната норма, тъй като за събирането на задълженията е издаден изпълнителен лист, който представлява съдебен акт, издаден в производство по реда на отменения ГПК. Приел е, че тъй като чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС не конкретизира вида на съдебния акт или производството по установяване на вземането, изпълнителният лист е основание за налагане на обжалваната принудителна административна мярка във връзка с осъществяваното принудително изпълнение. Приел е, че принудителната административна мярка по чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС „забрана за напускане на страната”, когато се налага за наличие на парични задължения към физическо лице, съответства на ограничението на правото на придвижване в рамките на Европейския съюз по чл. 23, ал. 3 от ЗБДС, а именно за защита на правата на други граждани, каквото е правото на взискателя по изпълнителното дело в случая. Целта за налагане на мярката по чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС е приета за неотносима към съображенията за обществен ред или обществено здраве за разлика от целта на принудителните административни мерки по чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания, тъй като неплащането на парични задължения дори в големи размери към физически лица не е въздигната в административно нарушение, а се регулира със способите за правна защита на гражданското право и налагането на обжалваната мярка не предпоставя такова нарушение и налагането на административно наказание. Съдът е счел, че съгласно чл. 17 от Договора за създаване на Европейската общност (ДЕО) жалбоподателят по силата на притежаваното от него българско гражданство е гражданин на Европейския съюз и има предоставена по силата на Учредителните договори въз основа на европейското гражданство свобода на движение и пребиваване в рамките на територията на държавите-членки съгласно чл. 18 от ДЕО, конкретизирана в чл. 39 - 42 като свобода на движение на работниците, в чл. 43 - 48 - като свобода на установяване на самонаетите лица и в чл. 49 - 55 - като свобода на предоставяне на услугите. Въз основа на Директива 2004/38/ЕО на Европейския съвет и на Съвета от 29.04.2004 г. (директивата) и практиката на Съда на Европейските общности (СЕО) в областта на гражданството и свободното движение на лицата съдът е приел, че обжалваният административен акт ограничава свободата на движение на жалбоподателя като гражданин на Европейския съюз на територията на държавите-членки. Приел е по силата на чл. 37 във връзка с чл. 27 и чл. 1 от посочената директива, че същата съдържа забрана за въвеждане на други ограничения по националното законодателство на държавите-членки, освен по силата на предвидените в директивата съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве, като забранява позоваването на такива съображения за икономически цели; от друга страна чл. 30 от директивата дава право на държавите-членки да откажат, прекратят или отнемат право, предоставено със същата, в случай на злоупотреба с права или измама. Тъй като към постановяването на съдебното решение директивата не е транспонирана в националното законодателство в нарушение на задължението на Република България за въвеждането й към 01.01.2007 г., съдът е приел въз основа на практиката на СЕО, че чл. 27 от директивата има директен ефект по отношение на гражданите на Република България относно предвидените в нея условия и основания за ограничаване свободното движение на граждани на съюза на територията на държавите-членки. Приел е, че основанието за ограничаване свободата на движение на българските граждани по чл. 23, ал. 3 от ЗБДС за защита правата и свободите на други граждани не цели обществения интерес, а е установено в защита на частен интерес. Поради непосочване на основания за налагане на обжалваната мярка, свързани със съображения за обществен ред, обществена сигурност, обществено здраве или злоупотреба с права, е прието, че правото на излизане на жалбоподателя от държава-членка и поради това правото му на свободно движение като гражданин на Европейския съюз е ограничено на основания, извън предвидените в общностното право. Счел е, че по силата на примата на общностното право над националното и посочения директен ефект на директивата, прилагането на разпоредбата на чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС следва да бъде дерогирана поради налагане на ограничение извън предвидените в чл. 27, ал. 1 от директивата основания за ограничаване свободното движение на гражданите на Европейския съюз, поради което обжалваната заповед е незаконосъобразна в частта относно забраната за напускане на страната по отношение на държавите-членки на Европейския съюз поради противоречие с цитираната материалноправна разпоредба на директивата.
Обжалваното решение е правилно.
Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС противоречи на забраната по чл. 27, ал. 1 от Директива 2004/38/ЕО за ограничаване на правото на свободно движение на територията на държавите-членки на съюза единствено по съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве, като позоваването на такива съображения за икономически цели е забранено.
В случая, както законосъобразно е приел съдът по същество, основанието за налагането на принудителната административна мярка „забрана за напускане на страната” по чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС е защитата на финансовия интерес на частно лице – кредитор по парично вземане, поради което това основание не попада сред изчерпателно изброените основания в директивата и по-конкретно не представлява съображение за обществен ред.
Видно е, че към постановяване на обжалваната заповед за налагане на принудителната административна мярка цитираната директива не е била транспонирана в националното законодателство, въпреки изтеклия за това срок. Разпоредбата на чл. 27, ал. 1 от цитираната директива създава задължение за държавите-членки да бездействат, т.е. да не ограничават правото на свободно движение на своите граждани в качеството им на граждани на Европейския съюз на територията на последния, освен на изброените в нея основания. Нетранспонирането в срок или некоректното транспониране на директива, което препятства постигането на предписания с нея резултат, не дава възможност на държавата-членка да се позове на това обстоятелство, за да обоснове ограничаването на правата на своите граждани, които те имат по силата на правото на Европейския съюз, в частност които биха придобили, ако директивата е транспонирана в срок и предписаният с нея резултат е постигнат.
Предвид горното, неоснователен е доводът в касационната жалба, че поради нетранспонирането й директивата не се прилага въз основа на аргумент от чл. 5, ал. 2 от АПК, съгласно който когато закон или подзаконов нормативен акт противоречи на международен договор, ратифициран по конституционен ред, обнародван и влязъл в сила за Република България, се прилага международният договор. От една страна, директивите на Европейския съюз не са международни договори по смисъла на цитираната разпоредба. Същественото е, че те създават задължение за държавата-членка за транспонирането им, което произтича от тяхната правна природа на акт, който предписва постигането на определен задължителен резултат със средствата на вътрешното право, поради което и приемането на мерките по вътрешното законодателство е от компетентността на държавата-членка, но същото следва да бъде извършено в предписания в директивата срок и съобразно предписания с нея резултат, т.е коректно от гледна точка целите на Европейския съюз. Задължението за транспониране на директивата произтича от правото на Европейския съюз, а не по силата на норма от вътрешното законодателство, поради което съществуването на такива норми не се отразява на правното действие на директивите.
В случая разпоредбата на чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС въвежда ограничение на правото на излизане от държава-членка (като част от правото на свободно движение по чл. 21 от Договора за функционирането на Европейския съюз (предишен чл. 18 от ДЕО, норма с директен ефект) на основание, непредвидено в директивата, поради което пряко й противоречи. Поради неизпълнението на задължението за транспониране на директивата във вътрешното законодателство нормата на чл. 27, ал. 1 от същата има вертикален директен ефект, т.е. частните лица могат да черпят права от нея спрямо националните органи и да се позовават на посочената норма пред националния съд при накърняване на техните права, в резултат от нетранспонирането на директивата. Законосъобразно съдът по същество е счел, че по силата на върховенството на правото на Европейския съюз над националното, цитираната норма от директивата дерогира прилагането на чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС поради противоречието между двете разпоредби и правилно е отменил заповедта в частта относно държавите-членки на Европейския съюз.
С решение на СЕО от 10 юли 2008 г. по дело С-33/07 за тълкуване на чл. 18 от ДЕО и на чл. 27 от Директива 2004/38/ЕО СЕО е подчертал, че „въпреки че в съществена степен държавите-членки са свободни да определят изискванията, свързани с обществения ред и обществената сигурност според националните си нужди, които могат да се различават в една държава-членка от друга и в един момент от друг, при все това в общностния контекст, и по-специално като обосноваване на дерогацията на основния принцип на свободно движение на лица, тези изисквания следва да се разбират в тесен смисъл, така че обхватът им не може да бъде определян едностранно от всяка от държавите-членки, без контрол от страна на институциите на Европейската общност […] Съдебната практика също така уточнява, че понятието за обществен ред във всеки случай предполага наличието на действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен обществен интерес, освен смущаването на реда, каквото е всяко нарушение на закона.” (в този смисъл са и редица други решения на СЕО, например по делото Rutili (точка 28), по делото Bouchereau (точка 35) и др).
В контекста на цитираната практика на СЕО законосъобразен е изводът на административния съд, че неизпълнението на облигационно задължение към физическо лице, макар и над 5 000 лева, за което е започнало принудително изпълнение, не попада в категорията на съображенията за обществен интерес. Обосновани са в тази насока изводите на съда по същество, че правните средства за защита срещу неплащане на парично задължение към физическо лице се уреждат от гражданското (частното) право и поради равнопоставеността на субектите по правоотношението това нарушение на гражданския закон не е въздигнато в административно нарушение. Поради това и по аргумент от вътрешноправната уредба няма основание да се приеме, че уреденото в чл. 76, т. 3 (отм.) ЗБДС основание за налагане на принудителна административна мярка „забрана за напускане на страната” е продиктувано от съображения за обществен ред. Поради това предвидената в цитираната разпоредба рестриктивна мярка не цели защита на основен обществен интерес по смисъла на цитираното решение на СЕО, а също така не представлява съображение, свързано с обществения ред и от гледна точка на националното право.
Доводът на касатора за неизпълнимостта на принудителната административна мярка по отношение на държавите, нечленуващи в Европейския съюз, в хипотезата, при която ответникът премине вътрешните граници на съюза и опита да напусне територията му през неговите външни граници, е неоснователен, тъй като няма отношение към спора за законосъобразността на административния акт. Изпълнението на принудителната административна мярка по отношение на трети за Европейския съюз страни е въпрос, който подлежи на решаване чрез механизмите на полицейското сътрудничество с компетентните власти на държавите-членки и не може да бъде довод по съществото на спора.
Предвид изложените съображения, обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,
РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 34 от 11.08.2009 г. по адм. дело № 4288/2008 г. на Административен съд – София град, в частта, с която е отменена заповед № 7859/05.06.2008 г. на директора на Столична дирекция „Полиция” за наложена на Николай Георгиев Паунов принудителна административна мярка „забрана за напускане на страната” по отношение държавите-членки на Европейския съюз.
Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
/п/ Диана Добрева
секретар:
ЧЛЕНОВЕ:
/п/ Юлия Ковачева
/п/ Соня Янкулова
Д.Д.

То, не че особена полза от ПАМ-а, ама В отново е от страната на булката. И нашите СР могат да се изпълняват извън територията на РБ, но ходи гони Михаля- разноските навън са в пъти по-високи от колкото тук.
Длъжник да си...
Пък полицейските органи, като вземат да съдействат ...

Все пак Решението е правилно.

п.п. Правотонедостъпно, или както там се именовате, каруцата ви е преди коня. До тук поне.

[pravotoenedostuzno]

Уважаема госпожо POLI_G,
макар и със закъснение ползвам това "място" да Ви пожелая само крепко здраве и много професионални успехи по случај Вашият рожден ден. Благодарен сам че ми одговорихте само Вие от групата на "старите" присъстващи юристи,понеже в много ваши савети или отговори видях здрава логика, с която повечето дейци на Темидата не могат да се похвалят.
Само не разбрах зашто каруцата ми е испред коня. Дали заради въпроса с много логика и то: "Кой ще понесе загубите от неправомерно наложените ПАМ по член 76 т.6 ЗБДС на длъжниците. Какво ще постигнат и Взискателя и ЧСИ с тази мярка, след като са знаели за "чашата студена водица" предварително. Подписването на запис на заповед од страна на длъжника без покритие и обезпечение на дължимото,само по сбе си не е криминален акт и не се санкционира по НК като чек без покритие заради презумицата да ЗЗ запорира всичко движимо и недвижимо което притежава длъжника. А ако нищо не притежава, тогава Взискателя по ваши съвети може да попие"чаша ладна водица", понеже никой не го е бил по шията да дава заем или услуга без гаранцие и обезпечение.Или да чака длъжника все някој ден нещо да придобие ,наследи или заработи
И сега пак питам като невеж "юридически" строителен инженер кой ще плати загубите от "арестуването" които в моя случай съ цели 28 месеци невъзможност да се занимавам с външно търговска дейност, да плащам данъци на държавата и прочие. В моята специялност за некачествена работа, проект или техническа неиздържаност се наказва ако сте на някој навредили с предните, или недай боже да се е обекта срутил, а при правото "грешно обесихме човека -извинете".
Благодарја Ви оште един пат за оделеното време и за Вашето сагласие с решението на ВАС.
"Ако сте така добре професионално потковани и мъдри колкото сте красиви на профилната снимка, смятам че ще поставите моята каруца зад коня".
Поздрав

[hidden]

Извинявайте за въпроса, но след като нямате пари, как тогава развивате външнотърговска деjност? От азбуката, която използвате, предполагам, че търгувате с Македония.
Според мен е доста некоректно да бъде обвиняван кредиторът, че бил дал пари без обезпечение - така излиза, че сам си е виновен, че Ви се е доверил, т.е. той е глупакът, а не Вие. А Вие като не сте имали нужда от пари, защо сте ги взели? Или пък сте имал нужда? Значи би следвало да има поне зрънце благодарност. Поне аз така мисля.

[pravotoenedostuzno]

Драги юристи и други присъстващи с висока правна култура и познаване на законите в България,
По повод на решението на ВАС от 24.03.2010 година аз си поставих три въпроса на които като невеж "юридически"стрителен инженер не можах да намера обяснение и отговор в действащи нормативни актове и затова отново се обръщам към Вас за помощ.
1. Да ли лица притежаващи Български документи за самоличност с което доказват своето Българско гражданство съ и граждани на Европейския съюз. Ако съ защо беше забранено относно постановена ПАМ по член 75 на ЗБЛД (ЗБДС) напускане на страната, "по ал. 4. на лица, които са осъдени да плащат другиму издръжка и не са я осигурили за срока на пребиваването си в чужбина; по ал.5. (доп. - ДВ, бр. 45 от 2002 г., изм. - ДВ, бр. 29 от 2003 г., изм. - ДВ, бр. 105 от 2005 г., в сила от 01.01.2006 г.) лицата, за които е поискана забрана по реда на чл. 182, ал. 2, т. 2, буква "а" и по чл. 221, ал. 6, т. 1, букви "а" и "б" от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс; и по ал.6. (нова - ДВ, бр. 82 от 2009 г.) лица, които не изпълняват подлежащ на принудително изпълнение съдебен акт, по силата на който са осъдени да заплатят парично задължение в големи размери към български физически и юридически лица или чуждестранни лица, освен ако представят надлежно обезпечение." ако това представлява икономическа категория а не категория обществена сигурност,обществен ред и и обществено здраве.
2. Ако някой нормативен акт или закон важещ за всички членки на съюза не е транспониран в националното законодателство по основание на присъединяването към съюза и на основание на Директивата от 2004/38/ЕО, и със съответна ПАМ съ нарушени основните права по член 23 ал.3 ,кой е отговорен за морални и материялни вреди причинени с налагането на ПАМ - Взискателя (издържавано лице, НАП, физическо или юридическо лице),чийто адвокат или опълномощено лице е трябвало да познава закона или държавата относно Дирекция на полицията която е по искане на ДСИ или ЧСИ е наложила съответната ПАМ.
3. По член 11 от ЗБЛД никой няма право да дава или приема в залог български личен документ , а с постановената ПАМ полицията взимаше паспорта и забраняваше движението в границите на ЕО.
И затова пак се обръщам кам първонаведените юристи и по специялно към
госпожа poli_g и господин hidden за помощ и обяснение зашто буквата В е пред булката относно коня зад каруцата и на какво се обосновава моята некоректност и наблагодарност към кредитора спрямо господин hidden.
Благодаря на всички които биха сас своята юридическа култура и знание помогнали да се наистина националното законодателство и решаването на правните проблеми бъдат както в ЗО и да се разни несъответствия сведът до минимум.
п.п. За госпожа poli_g цитирам:

РЕШЕНИЕ
№ 3909
София, 24.03.2010

В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България - Седмо отделение, в съдебно заседание на четиринадесети декември две хиляди и девета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИАНА ДОБРЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЮЛИЯ КОВАЧЕВА
СОНЯ ЯНКУЛОВА
при секретар Маринела Цветанова
и с участието
на прокурора Елена Енчева
изслуша докладваното
от председателя ДИАНА ДОБРЕВА
по адм. дело № 13704/2009.

[Гост.]

Решението на ВАС има действие само по отношение на страните по делото, а не по отношение на всички правни субекти в страната. За да има действие по отношение на всички държавни органи в страната, следва да бъде издадено тълкувателно решение или постановление на ВАС по въпроса (чл. 130, ал. 2 ЗСВ).

Ще ползвам поста на колегата, защото точно, ясно и лаконично, без излишества, отговаря на питането ви към мен.
Спомените ме подсещат, че имахте наложена такава мярка ( записи на заповед- два броя, нали ).
Е, това СР ще "отвори пътя" за всеки длъжник по изпълнително дело, който забележете е обжалвал в законоустановеният срок наложената ПАМ. Вие не сте, а и да сте- жалбата ви е оставена без уважение.
От тук насетне всички мисли по повод въпрос 2 и 3 биха били безпредметни.

п.п. Буквата В е съкратено от взискател. А каруцата е преди коня, защото за да кажете В и Б, следва да сте изрекъл първо А ( примерно от азбуката). Основата, върху която трябва да се стъпи, при вас липсва - времето да се сдобиете с такова решение ( отмяна на ПАМ) безвъзвратно е отлетяло.

[pravotoenedostuzno]

Уважаема госпожо poli_g,
Искрено Ви благодаря за изчерпателната информация за "словоредието" която и така не ми обясни защо сам закъснял за жалби и тъжби.
Но Вие пак не ми одговорихте на първият въпрос , а той беше "да ли съм гражданин на ЕС" и ако българското законодателство, което е пропуснало да своите нормативни актове усъгласи с тези на ЕО, позволило да се наложи ПАМ по отношение на свободното движение през вътрешните граници на ЕО, какво отлитане безвъзвратно на времето споменавате.
Савсем сериозно искам да Ви попитам уважаема Госпожо, дали специфичността на професията с която се занимавате Ви задължава да редовно следите промените в нормативните актове и да тези промени прилагате във всякой случай. Или не може всякой адвокат или юрист да се занимава с всичките области на законодателството и правосъдието. Този въпрос го задавам понеже мисля че обжалването на незаконно наложена ПАМ не може да бъде времено ограничено и ако е в един случај ГАС е наложил отмяната на ПАМ ,а след това и тази отмяна е потвърдил ВАС, за какви оделни случаи говорите Вие и господин hidden, ако Свободата на движението на гражданите и пребиваването в рамките на територията на ЕС е загарантирано на всякой български гражданин който е и гражданин на ЕС. Ето тук може би трябва да поясните кое гражданство е коня а кое е каруцата.
И зашто трябва да занимавам с моят случай на "отнесено от вихъра" ПАМ,както Вие се изразихте, и ГАС и ВАС както СЕО за нешто което е решила Директива 2004/38/ЕО. И зашто да не се отменят генерално алинеите 4,5 и 6
на член 75 от ЗБЛД които третират икономическа категория като основа за налагане на ПАМ забрана за напускане на страната относно свободно движение в рамките на територијата ЕО.
И добре ме подсетихте за което ви благодаря,да се обърна към адвокат господин Стефан Петков за решаване на моят въпрос с наложената ПАМ,като единствено способен юурист който е дръзнал да исправи нешто което неговите колеги съ грешно спровели и в случая и генерално в нормативният акт- член 75 от ЗБЛД.
Още един път ви благодаря за отделеното време и внимание към моите проблеми и ценя вашите професионални способноси. Но искам да ви кажа в духъ на разни дискусии тук във форума,че познавам повече майстори плочкаджии и строители които са самостоятелно решили правен проблем ,отколкото юуристи които са самостоятелно поставили фаянс и построили поне беседка.
С уважение

[ntlex]

Не се косете толкова по пропуснат срок. Има си Решение тази работа:просто сега си пускате до МВР едно искане за отмяна на ПАМ, те или ще я отменят, или ще откажат, или ще мълчат.
1.Чакате 14 дни от завеждане на искането.
2. Ако отменят-добре.
3.Ако откажат до 14 ден - пускате жалба до административния съд.
4. Ако мълчат-мълчалив отказ-в рамките на 30 дни след изтичането на 14-дневния срок- пак жалба до АС- срещу мълчаливия отказ и за отмяна на ПАМ

[dark0ne]

Не се косете толкова по пропуснат срок. Има си Решение тази работа:просто сега си пускате до МВР едно искане за отмяна на ПАМ, те или ще я отменят, или ще откажат, или ще мълчат.
1.Чакате 14 дни от завеждане на искането.
2. Ако отменят-добре.
3.Ако откажат до 14 ден - пускате жалба до административния съд.
4. Ако мълчат-мълчалив отказ-в рамките на 30 дни след изтичането на 14-дневния срок- пак жалба до АС- срещу мълчаливия отказ и за отмяна на ПАМ

Значи това е процедурата?Вчера говорех с адвокат и той ми вика:
"Ами това с прибирането на личните документи и паспорта още важи и може да ти бъде наложено като мярка"
И аз му вика,за чл 76 ли говори?Той вика да!А като се загледах има и чл 75 т.6?Това не е отменено?
Каква е разликата между чл 75 и чл 76?Единия позволява а другия не?Не съм юрист!

Предполагам,че сте видели темата ми "Излизане от страната при евентуален запор от банка"

viewtopic.php?f=27&t=43409

От прочетеното тук установих,че ПАМ е незаконна и,че мога да я сваля?Само ЧСИ ли я налагат?Банката какъв ще използва според вас?
Все още не съм проверявал дали имам,но банката малчи!!!!
Никой не ми звъни!!!Ще бъде ли коректно от тяхна страна да действат без да знам?Съжалявам,че се отклоних.
Значи това е прицедурата?Какъв е варианта това с молбите да не стане?Има ли такива които са го правили?За колко време сте го правили?

Чл. 75. (Изм. - ДВ, бр. 105 от 2006 г., бр. 82 от 2009 г.) Не се разрешава напускане на страната:

1. лица, за които има достатъчно данни, че с пътуването си застрашават непосредствено сигурността на Република България;


2. (отм. - ДВ, бр. 67 от 1999 г., нова, бр. 45 от 2002 г.) лица, за които има достатъчно данни, че с пътуването си застрашават системата за защита на класифицираната информация, представляваща държавна тайна на Република България;


3. (изм. - ДВ, бр. 70 от 1999 г., бр. 86 от 2005 г., бр. 82 от 2009 г.) лица, осъдени на лишаване от свобода до изтърпяване на наложеното им наказание, освен в случаите по чл. 66 и 70 от Наказателния кодекс;


4. лица, които са осъдени да плащат другиму издръжка и не са я осигурили за срока на пребиваването си в чужбина;


5. (доп. - ДВ, бр. 45 от 2002 г., в сила от 30.04.2002 г., изм., бр. 29 от 2003 г., бр. 105 от 2005 г.) лицата, за които е поискана забрана по реда на чл. 182, ал. 2, т. 2, буква "а" и по чл. 221, ал. 6, т. 1, букви "а" и "б" от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс ;


6. (нова - ДВ, бр. 82 от 2009 г.) лица, които не изпълняват подлежащ на принудително изпълнение съдебен акт, по силата на който са осъдени да заплатят парично задължение в големи размери към български физически и юридически лица или чуждестранни лица, освен ако представят надлежно обезпечение.

[hidden]

Ето че вече се наблюдава промяна в практiката на същия състав на ВАС по отношение на ПАМ:

РЕШЕНИЕ

№ 10067
София, 21.07.2010

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният административен съд на Република България - Седмо отделение, в съдебно заседание на десети май две хиляди и десета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЮЛИЯ КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ИВАН РАДЕНКОВ
СОНЯ ЯНКУЛОВА
при секретар Диана Караиванова
и с участието
на прокурора Николай Николов
изслуша докладваното
от съдията СОНЯ ЯНКУЛОВА
по адм. дело № 567/2010. Document Link Icon


Производството е по чл. 208 и сл. АПК.
Образувано е по касационна жалба на Александър Томов Сурталов, с. Крапец, ул. „Втора” №16, община Шабла, срещу решение №661 от 27.11.2009г. на Административен съд, гр. Благоевград, постановено по административно дело №688/2009г. в частта, в която е отхвърлена жалбата му срещу заповед №2020 от 06.07.2009г. на директора на областна дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Благоевград, за налагане на принудителна административна мярка „забрана за напускане на Република България”.
Касационният жалбоподател счита решението в обжалваната част за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения, и за необосновано – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно е променил правното основание за издаване на заповедта – от чл. 76, т. 3 на Закона за българските документи за самоличност на чл. 75, т. 3 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД). След издаване на заповедта е отменено правното основание, на което органът се позовава, което изисква отмяна и на самата заповед. Съдът не е отчел, че изпълнителният лист е издаден въз основа на отменено от Върховния касационен съд въззивно съдебно решение, без да е получена покана за доброволно изпълнение и без да е отчетено наличието на обезпечение. Излага доводи за незаконосъобразност на Инструкция №Iз-849 от 14.05.2007г. за условията и реда, при които органите на Министерството на вътрешните работи оказват съдействие на частните и държавни съдебни изпълнители. Моли съда да отмени решението в обжалваната част. Претендира направените по делото разноски.
Ответникът по касационната жалба – директорът на областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Благоевград, счита същата за неоснователна. Съдът правилно, в съответствие с чл. 142, ал. 1 АПК, е преценил законосъобразността на акта и факта, че касатора не е представил доказателства за наличието на лично имущество, което да обезпечи задължението, въпреки дадената му възможност. Моли съда да остави решението в сила.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението на съда е правилно и обосновано.
Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежни страни, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за частично основателна.
За да постанови решението, съдът е приел, че отмяната на чл. 76, т. 3 от ЗБЛД не е основание за отмяна и на наложената принудителна административна мярка, тъй като отменената норма е възпроизведена в чл. 75, т. 6 от закона. Приел е, че са налице и двете кумулативни предпоставки за налагане на принудителната мярка – наличие на парично задължение в големи размери, по смисъла на §1, т. 5 от допълнителните разпоредби на ЗБЛД, и липса на лично имущество или обезпечение, което да покрива задължението.
Крайният извод на съда е частично правилен.
Съдът правилно е установил релевантните по делото факти и настоящата инстанция приема така установената фактическа обстановка. Неправилно обаче е приложил материалния закон, тъй като не е извършил преценка на оспорения административен акт с оглед правото на Европейския съюз. Същото е неделима част от правния ред, приложим в страната, и съдът, с оглед на разпоредбата на чл. 168, ал. 1 АПК, е следвало да прецени законосъобразността на наложената мярка с оглед правния статус на жалбоподателя като гражданин на Европейския съюз.
Жалбоподателят, по силата на българското си гражданство, е и гражданин на Европейския съюз – чл. 20, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), респективно чл. 17, § 1 от Договора за създаване на Европейската общност (ДЕО), действал към датата на издаване на оспорената заповед. Като гражданин на Европейския съюз той има право свободно да се движи и да пребивава на територията на държавите-членки при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване. Това свое право той черпи пряко от ясно и точно формулираната разпоредба на чл. 21, § 1 от ДФЕС, съответно чл. 18, § 1 от ДЕО (решение от 17.09.2002г. по делото Baumbast and R, §84). Релевантният производен общностен акт, регламентиращ една от основните свободи на вътрешния пазар – свободното движение на хора, е Директива 2004/38 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, за изменение на Регламент (ЕИО)№1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/34/ЕИО, 75/148/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (Директива 2004/38). Директивата се прилага по отношение на всички граждани на Съюза, които се движат или пребивават в държава-членка, различна от тази, на която са граждани, както и за членовете на техните семейства – чл. 3, § 1. Това право, съгласно чл. 4, §1 и чл. 5, §1 от Директивата се упражнява въз основа на валидна карта за самоличност или паспорт. То не може да бъде ограничавано с изискване на изходна/входна виза или друго равностойно задължение.
Единственото ограничение, което директивата допуща на свободата на движение е визирано в чл. 27, § 1 и е от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Изрично е забранено позоваването на такива съображения за икономически цели. Директивата позволява по-благоприятно третиране на лицата в рамките на националните правни системи – чл. 37, но по argumentum a contrario и в контекста на чл. 27, не допуща мерки, отегчаващи правния статус на лицата. Допущането на противното би компрометирало целта на директивата – да създаде еднакви условия в целия Съюз за упражняване на правото на свободно движение и пребиваване.
Срокът за транспониране на директивата е бил 30.04.2006г. Т.е. към датата на издаване на оспорваните заповеди – 06.07.2009г., България е била длъжна да е въвела онази съвкупност от мерки, която гарантира постигането на целения от директивата резултат.
Видно от текста на чл. 76, т. 3 от ЗБЛД, редакция към процесния период, въведената от българския законодател мярка не отговаря на допустимите от общностния акт ограничения. Тя осигурява защита на финансов интерес на частно лице – кредитор по парично вземане, поради което не може да попадне в изчерпателно изброените в директивата основания за ограничаване на свободата на движение. Частният финансов интерес не може да покрие съдържанието на понятието обществен ред или обществена сигурност. Правните средства за защита срещу неплащане на парично задължение към физическо лице се уреждат от гражданското (частното) право и поради равнопоставеността на субектите по правоотношението това нарушение на гражданския закон не е въздигнато в административно нарушение. С оглед на това не може да се приеме, че принудителната административна мярка е продиктувана от съображения за защита на обществения ред, още по-малко на обществената сигурност.
Следователно нормата на чл. 76, т. 3 от ЗБЛД, редакция към процесния период, противоречи на норма на общностното право. С оглед на това и в съответствие с принципа на примата на правото на Европейския съюз съдът е длъжен да остави неприложена националната правна норма (решение от 15.07.1964г. по делото Costa v ENEL, 6/64; решение от 09.03.1978г. по делото Simmenthal, 106/77, §13-26). Нормата на чл. 27, §1 от Директива 2004/38 е достатъчно точна, ясна и безусловна, поради което има директен ефект и съдът е длъжен да я приложи като по този начин осигури защита на правата на гражданите произтичащи от общностното право (решение от 05.02.1963г. по делото van Gend & Loos, решение от 19.11.1991г. по делото Andrea Francovich, обединени дела С-6/90 и С-9/90).
Прилагайки общностното право съдът констатира, че оспорената заповед №2020 от 06.07.2009г. на директора на областната дирекция на МВР, гр. Благоевград, в частта, в която забранява на касатора напускане на страната по отношение на държавите-членки на Европейския съюз е незаконосъобразна. Тя налага ограничение на свободата на движение на основание, непредвидено в Договора за функциониране на Европейския съюз и в актовете по прилагането му. Като не е съобразил изложеното съдът е постановил в тази част неправилно съдебно решение.
Решението на съда, в частта относно наложената принудителна административна мярка за държавите – нечленки на Европейския съюз, е правилно. Неоснователни са твърденията на касатора, че съдът е променил правното основание на оспорената заповед. Преди всичко съдът не може и не е променил правното основание на оспорения административен акт. Той е преценил, с оглед на настъпилите законодателни промени, приложимо ли е в конкретния случай общото правно правило за по-благоприятния закон досежно административната наказваща отговорност. Извършвайки тази преценка, съдът правилно е приел, че промяната, извършена от законодателя, не е довела до по-благоприятен правен режим за налагане на принудителната административна мярка при наличие на неизпълнено парично задължение в големи размери към физически или юридически лица. С оглед на това е направил правилния извод, че не е налице основание за прилагане на чл. 3, ал. 2 във вр. с чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания.
Правилни са и изводите на съда относно наличието на материалноправните предпоставки за налагане на мярката. Не се спори по делото, че размерът на задължението отговаря на визираното в §1, т. 5 от допълнителните разпоредби на ЗБЛД. Касаторът твърди, че изпълнителният лист е издаден въз основа на невлязло в сила въззивно решение и е налице достатъчно и надлежно обезпечение на задължението. Съгласно разпоредбата на чл. 242 ГПК съдът може да допусне предварително изпълнение на решението, поради което твърдението на касатора за незаконосъобразност на оспорения акт поради издаването на изпълнителен лист въз основа на невлязло в сила съдебно решение е неоснователно. Това твърдение е и ирелевантно в настоящото производство, тъй като административният орган не може да извършва проверка за правилността на образуваното изпълнително дело. За органа е важно да е получил по надлежния ред искане от частния съдебен изпълнител, в което да е посочено изпълнителното дело, изпълнителния лист, видът и размерът на вземането, както и наличието или липсата на имущество, което покрива задължението или наличието или липсата на обезпечение. Видно от доказателствата по делото в изпратеното от частния съдебен изпълнител искане са посочени изпълнителното дело и вида и размера на вземането. Приложено е и копие от изпълнителния лист. С оглед на това, правилно съдът е приел, че е налице неизпълнение на подлежащ на принудително изпълнение съдебен акт.
Що се отнася до наличието на надлежно обезпечение, то безспорно, видно от искането на съдебния изпълнител за налагане на мярката, не са налице данни представил ли е касаторът такова или не. Въпреки изпратеното му съобщение по чл. 26, ал. 1 АПК за започване на административното производство, касаторът не е представил на административния орган, а и в съдебното производство, доказателства за обезпечаване на вземането. Едва с касационната жалба представя постановление за налагане на възбрана на недвижим имот издадено от частния съдебен изпълнител, поискал налагането на мярката, и нотариален акт за собственост на двуетажна жилищна сграда №153, т. VIII, д. 1879/1995г. От така представените доказателства обаче не може да се направи извод покриват ли тези обезпечения размера на задълженията. С касационната жалба е представено и разпореждане на окръжен съд, гр. Добрич, от 06.01.2010г., с което е обезсилен издаденият изпълнителен лист. Същото обаче не е подписано и не е надлежно заверено. Касаторът не е представил и доказателства за влизането на разпореждането в сила, поради което настоящата инстанция не го цени като годно доказателство. С оглед на събраните по делото доказателства настоящата инстанция счита, че е налице и втората материалноправна предпоставка за налагане на принудителната мярка – необезпеченост на задължението.
Неоснователни са твърденията на касатора за незаконосъобразност на оспорената заповед поради посочването на отпаднало правно основание в искането на частния съдебен изпълнител до административния орган. Вярно е, че към датата на отправяне на искането чл. 15 от Закона за частните съдебни изпълнители е отменен, но тази норма е неотносима към законосъобразността на оспорения акт. Същото важи и за твърденията относно Инструкция №Iз-849 от 14.05.2007г. за условията и реда, при които органите на Министерството на вътрешните работи оказват съдействие на частните и държавни съдебни изпълнители. Тази инструкция е ирелевантна за законосъобразността на оспорената заповед. Материалната законосъобразност на заповедта се определя от разпоредбата на чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБЛД.
Видно от изложеното обжалваното решение в частта, в която оставя в сила заповед № 2020 от 06.07.2009г. на директора на областната дирекция на МВР, гр. Благоевград, за налагане на принудителна административна мярка „забрана за напускане на страната” досежно държавите-членки на Европейския съюз е неправилно и следва да бъде отменено. В останалата част съдебното решение е правилно, при постановяването му не са допуснати нарушения на процесуалния закон и следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:


ОТМЕНЯ решение №661 от 27.11.2009г. на Административен съд, гр. Благоевград, постановено по административно дело №688/2009г. в частта, в която е отхвърлена жалбата на Александър Томов Сурталов, с. Крапец, ул. „Втора” №16, община Шабла, срещу заповед №2020 от 06.07.2009г. на директора на областна дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Благоевград, за налагане на принудителна административна мярка „забрана за напускане на Република България” по отношение на държавите-членки на Европейския съюз и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ заповед №2020 от 06.07.2009г. на директора на областна дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Благоевград, в частта, с която на Александър Томов Сурталов, с. Крапец, ул. „Втора” №16, община Шабла, е наложена принудителна административна мярка „забрана за напускане на Република България” по отношение на държавите-членки на Европейския съюз.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
/п/ Юлия Ковачева
секретар:
ЧЛЕНОВЕ:
/п/ Иван Раденков
/п/ Соня Янкулова
С.Я.

[dark0ne]

Това е добре!
Значи нещата се случват.