forum.lex.bg

Приятели, искам да обърна вашето внимание на едно съдебно решение(постановено на 8.2.2002г.от БРС),което все едно е писано от двама различни човека през интервал от около 40 години!!! Моля за вашите коментари! По отношение втория иск за прогласяване нищожността на клаузите относно уговорената неустойка на сключените три договора поради невъзможен предмет и противоречие на закона- чл. 86, ал. 1от ЗЗД, Бургаският ръйонен съд намира за установено от фактическа и правна страна следното: На основание чл.92, ал.1 от ЗЗД неустойката обеспечава изпълнението на задължението и служи като обезпечение на вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват и кредиторът може да иска обезпечение и за по- големи вреди.В разпоредбата на чл.92 от ЗЗД повелителни са нормите, че ако претърпените вреди надвишават неустойката, те могат да се търсят от изправната страна и че неустойка се дължи без да се доказват вредите. Диспозитивна е нормата в чл.92 от ЗЗД, че страните по сделката могат да определят кога и в какъв размер се дължи неустоика. Отношеноето между чл.86 и чл.92 от ЗЗД за забавено изпълнение на парично задължение не е отношение на специална към обща норма. Член 86 ЗЗД се прилага когато не е уговорено друго. В този смисъл, БРС приема, че правилата за неустойката не са от публичноправен ред и с оглед свободата на договаряне при тях от съществено значение е постигнатата съгласуваност между страните. Законът не е установил ограничения върху размера на неустойката и тя може да бъде и по- голяма по размер от законната лихва, защото правните норми на чл.92 от ЗЗД са диспозитивни и страните могат да се отклоняват от тях-в този смисъл- Решение №526 от 24.3.1998 г. постановено по гр.д. № 1087/97 по описа на ВКС на РБ и Решение № 1319 от 10.VII.1995г., постановено по гр. д.№2202/94 г.,V г. о. по описа на ВКС на РБ. Мотивирин от изложеното, БРС счита, че страните са били свободни и са могли да уговорят неустойка в по-голям размер от законния за страната лихвен процент и тази клауза, уговорена и в трите договора, скючени с Нотариален акт №40 от 13.03.1998г. Нотариален акт №45 от 19.03.1998г. и Нотариален акт №105 от 01.06.1998г. не противоречи на императивна норма на закона и не е с невъзможен предмет, тоест не е нищожна и е произвела действие между страните. Мотивиран от изложеното,БРС счита, че предявения иск за прогласяване нищожността на клаузите относно неустоиката в трите договора е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. По отношение на третия предявен иск за намаляване уговорения размера на неустойката по трите сключени договора до размера на законната лихва върху размера на дължимата главница , считано от деня на съответните падежи на отделните задължения, Бъргаският районен съд намира за установено от фактическа и правна страна следното: На основание чл.92, ал.3 от ЗЗД ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали нейния размер, тоест в цитираната разпоредба е дадена възможност на съда да намалява размера на неустойката в случаите и при наличието на предпоставките,посочени в нея. С тази разпоредба законодателят цели да не се получи неоснователно обогатяване в случаите, когато неустойката не съответства на действителните вреди. В своята искова молба ищцовата страна твърди, че размерът на определените неустойки е необосновано и явно несправедливо голям и не съответства на претърпените вреди на съответната страна. Възможност за намаляване на неустойката съдът има когато от обстоятелствата по делото е установено и е безспорна по очевиден начин прекомерността на неустойката в сравнение с действителните вреди от неизпълнението на договора -в този смисил Ршение №125 от 11.01.1963г., постановено по гр.д. №1580/62г на Iг.о. и Решение №138 от 20.01.1956г. на IV г.о., постановено по гр.д.№7157/55 по описа на ВС на РБ. В конкретния случай, БРС счита, че дейсвителната вреда се изразява в обстоятелството, че неспазвайки своето задължение да заплати дължимите суми в срок ищцата е лишила ответника от възможността да ползва и да оперира с тези парични суми и да реализира определен доход от тях. Вредата в конкретния случай се състои в размера на основния лихвен процент, от която заемодателят е бил лишен и е съизмерима с облагата да оползотвори парите, които му се дължат и които не получава. По делото е извършена съдебно- счетоводна екпертиза, от заключението на която е видно, че уговорената неустойка по договора за заем от 01.06 .1998г. засумата от 4 266 лева е 17 пъти повече от предвидения за страната законен лихвен процент, уговорената неустойка по договора за заем от 19.03.1998г. за сума от размер от 2 184 лева е 33 пъти повече от предвидения застраната законен лихвен проценти уговорената неустойка по дооговора за заем от 13.03.1998г. за сума от размер от 3 276 лева е 22 пъти повече от предвидения за страната лихвен процент. Мотивиран от изложеното ,БРС счита, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че размера на уговорената неустойка е прекомерен в сравнение с действително претърпяната вреда, поради което и счита, че предявения иск е основателен и следва да бъде уважен, като бъде намалена уговорената между страните неустойка до размера на законния лихвен процент, тоест от 30 лева за всеки просрочен ден до размера на законната лихва върху размера на дължимата главница , считано от деня на съответните падежи на отделните задължения.

Не виждам нищо толкова странно. Вие за коя страна сте, така като гледам, май за ответника?

Противоречията които имам предвид са в това, че от една страна съдът твърди, че неустойката е допустима и може да бъде уговаряна свободно, без оглед разпоредбите на чл.86 ЗЗД позовавайки се на практика от края на 90те години и съобразена с пазарните условия, а по-надолу намалява същата тази неустойка до размера на законната лихва облягайки се на някакви доктринерски схващания от ранния социализъм - практика от 56г и 63г. Признава правото на неустойка като обезщетение за вреди без да е необходимо те да се доказват, както санкционния характер на неустойката, а по-долу съдът субективно без да излага каквито и да е доводи практически прогласява клаузата за нищожна, защото и без такава клауза законната лихва щеше да бъде дължима. Ако съдът чисто субективно беше намалил неустойката като прекомерна примерно два-три пъти или я беше намалил до наказателните лихви на банките(21%-30%) бих намерил някаква логика за търсене на справедливост, но да намалиш санкцията за неплащане под размера на договорните лихви на банките(16% за ДСК), като се има предвид и почти невъзможния достъп до банково кредитиране е абсурд. Съдът приема ,че пропуснатите ползи са в размер на ОЛП, но в същото време ответника е ползвал заем от ДСК с лихви около 18%+няколко стотин лева административни разходи.Точно отчитайки тези икономически реалности е уговорена клаузата за неустойка.

ДО Александров, Колега, следва да се прави разлика между сделка, сключена между търговци - неустойката не може да се намалява поради прекомерност. И сделка сключена между нетърговци - при която чл.92, ал.2 е приложима. А нанесените щети на лицето са горе-долу около ОЛП -ако би си ги държал на влог в банките. Не виждам съществени противоречия.

Колега, доколкото виждам, неустойката е намалена до размера на законната лихва, т.е. ОЛП + 10 пункта, а не само до ОЛП. Обжалвайте, ако можете да докажете по-големи претърпени вреди и пропуснати ползи, може и за по-голям размер да се преборите. А иначе съдът се позовава на закона, а практиката е по същия текст и принципът не се е променил за тия 40 - 50 години.

Колега, ако сделките са сключени между лица, които нямат качеството на търговци, то решението по същество е правилно, и в случая следва да вземете предвид съветите на колегите. Но за самото решение, мога да кажа (ако действително това е съдържанието на мотивите), че съдията явно е спал по Обща теория на правото, защото забелязвам такова объркване на термини и определения, че се питам как все пак е достигнал до относително правилният извод на финала.

Защо тогава всички банки и ДСК начисляват при просрочие между 20% и 30% наказателна лихва(при законна около 14%-15%) при потребителски заеми за физически лица.Чл 309 ТЗ визира сделките сключени между търговци по търговска сделка, а при потребителските заеми едната страна не е търговец. Ако вашата логика е вярна всеки клиент в забава (а те се увеличават ежедневно) би могъл да оспорва размера на санкцията договорена с банките, но не знам такъв случай, а и банковата система би рухнала.

Уважаема Ани, банките начисляват наказателна лихва за всички клиенти, които са изпаднали в просрочие, и тя се договаря между страните в договора за кредит. Независимо от това, че при потребителския заем едната страна не е търговец, сделката е търговска (вж. чл. 286 и чл 287 от Търговския закон). Така, че не виждам кой длъжник би поискал намаление на неустойката. А между другото банковата система не би рухнала от това, тъй като в момента е доста стабилна, въпреки че масовата практика на съдилищата е да присъждат само законната лихва (т.е. ОЛП + 10 пункта годишно) върху главницата от датата на подаване на исковата молба, съответно на молбата за издаване на изпълнителен лист, а не договорената наказателна лихва до окончателното погасяване на главницата.

Адвокат Х, сам си противоречиш. "Не виждам кой длъжник би поискал намаление на неустойката" и "масовата практика на съдилищата е да присъждат законната лихва"!!Ани резонно задава въпроса. По това, че сделката е търговска не се спори. 309 ТЗ - per argumentum a contrario, ако нетърговец е страна по търговска сделка - може да иска намаление на неустойката.

Прав сте, колега.

Какво излиза от казаното до тук? Ако някой е недобросъвестен длъжник на банка,който е нетърговец спре плащанията, след два месеца(толкова е практиката на банките) банката ще извади изпълнителен лист и докато трае изпълнението ще дължи лихва по-ниска от пазарната, тоест ще се облагодетелства от недобросъвестността си.А едно изпълнително дело може да се влачи с години чрез безкрайни жалби, експертизи, внасяне на 20% от сумата и разсрочване за две години и т.н.- Най-слабото звено на гражданския процес и най-некомпетентните служители.

Не може да се каже, че неизрядният длъжник ще дължи лихва по-ниска от пазарната или че се облагодетелства.Банковият кредит се състои от главница и лихва. Последната е на пазарни равнища и се дължи. Това, което съдът ще намали е не размера на лихвата (възнаграждението за предоставения кредит), а начислената лихва за забава. Неизрядният длъжник ще трябва да си плати и двете лихви - цената на кредита и лихвите за забава.

Договорната лихва ще се дължи до издаването на изпълнителния лист.След това се дължи лихва за забава в размер на законната лихва(Така сме приели в казуса). Ако договорната лихва е 18%-20%(ДСК,ОББ,БАКБ) то очевидно е ,че мораторната лихва е по-ниска от нея(ОЛП= 4% до 5% + 10% или 14%-15%).Съдът не кумулира договорната и мораторната лихва, а присъжда само втората. Трябва да отбележа, че законната лихва не се капитализира(лихва върху лихва)на годишна основа, което е в пълен разрез с принципите на финансите. За пример:По договор от 1993г. мой познат дължеше пари на една вече бивша банка.От края на 1993г до 2001г се точеха дела.Вместо да върне парите той ги вложи в ДЦК където лихвата се капитализираше всяка година, а по дълга му се начисляваше проста лихва ОЛП+10.Човека се издържаше с разликата докато беше студент и след това.

В един процес съдът би следвало да присъди за банката три вида вземания(без разноските) - главницата, договорната лихва(възнаграждението за предоставения финансов ресурс) и лихва за забава (законната лихва),т.е. ще присъди общи лихви 32%-35% на годишна база.Това ли смяташ, че е лихва под пазарната? Не ми се вижда логично да съотнасяш законната лихва към пазарната. Законната лихва е един вид "наказание". Защо я сравняваш с пазарната? Банката и без това ще си получи пазарната лихва. А положението, че изпълнителния процес е тромав, е друга тема. Лихвата за забава(законна) би следвало да се дължи от падежа на вземането - падежа на погасителните вноски, а не от издаването на изпълнителния лист. Ако практиката на съдилищата е друга, ще се радвам да чуя аргументите. Положенията в Облигационното право важат за всички.Договрната лихва при банките би следвало да се смята за възнаграждение. И в такъв смисъл не би трябвало да има проблем за законна лихва върху неплатено възнаграждение. Още повече, че когато се начислява законната лихва за просрочие, тя би следвало да се начислява върху по-голяма база - главница+договорна лихва(възнаграждението). Примера от 93 г. според мен не е меродавен, защото тогава имаше инфлационни процеси, които де факто бяха в полза на кредитополучателите. А пък и ние не търсим икономическата логика, а - правната.